На фокус
 
Прием в училище “Изгрев” за пети, шести и седми клас
Приказките на Бялото кокиче
Следваща
КЪСМЕТ
Календар
Предишна

„Къртичето и слънцето“ – приказка за малки и големи

kyrticheto2

Наближаваше пролетта. Снеговете започваха да се топят. Ручейчетата се освобождаваха от ледената прегръдка на зимата и весело, пеейки потегляха надолу. Във въздуха се усещаше мирис на цветя. Топлината докосваше всички животни и растения.

Къртичето Рада много обичаше ранните утринни часове. Като всички къртици и то обичаше да копае на спокойствие. А преди изгрев слънце имаше малко движение под и над земята. Рада беше решила да копае в горната част на полянката, близо до реката. Нейните роднини я съветваха да си прави тунелите по-далече, защото реката понякога излизаше от бреговете си и заливаше цялата поляна. Тогава – казваха те – всички твои тунели ще се наводнят и ти самата ще се окажеш мокра, потънала във вода. Освен това не знаеш да плуваш. – Така говореха те и помръдваха строго с нослетата си. Но Рада не беше като другите къртичета. От момента, в който се роди, тя измисляше нещо различно. Затова останалите къртици не одобряваха нейните занимания и рядко идваха на гости в нейните тунели. Но Рада не тъгуваше. Тя дори си намери приятели – таралежче и полска мишка.

След зимата Рада беше отслабнала много, но това не я притесняваше. Тя с нетърпение очакваше кога ще се появи нейният приятел Ужи, за да си поговорят. Той не беше от най-разговорливите, но винаги беше спокоен и никога не й правеше забележки. Освен това пътуваше много и можеше да разказва интересни истории…

Таралежчето Ужи започна сладко да се протяга в своята дупка. Време беше да отвори очи. Колко беше хубаво! Топлината го обгръщаше и той разпозна тази мека топлина. Пролетта идваше. Размърда крачета, помръдна с муцунка. Всичко беше както трябва да е: четири лапички, две ушенца, една опашка, дузина косъмчета на муцунката. Все пак цяла зима беше спало и трябваше да провери.

-Най-добре ще е да се пораздвижа и да си потърся нещо за храна.

На входа на дупката си, под шумата, преди да заспи, той беше заровил една малка ябълка. Тя беше точно за този момент. Изгриза я с удоволствие и излезе сред дърветата. След като се разходи и, разбира се, похапна още два-три пъти, той си спомни за Рада.

-Къде ли е сега тя? – запита се таралежчето. То знаеше, че тя не спи през зимата, но не знаеше накъде е тръгнала да копае своите подземни тунели и дворци. Ще отида към речната полянка – реши Ужи. Светлината на Слънцето отслабваше, но той не се притесняваше от тъмното.

-Ей, Ужи, това ти ли си? – извика едно слабо гласче. Разбира се, звукът идваше от дупка под земята.

-Здравей, Рада – усмихна се Ужи. – Аз съм, но ти как ме позна? Нали си под земята?

-Познах стъпките ти – доволно му отговори къртичето. – Мога да позная всяко животно само по стъпките му, дори и като съм под земята.

След това двамата си приказваха дълго-дълго.

На другата сутрин бодливко стана много рано. От всяко дърво се чуваха песни на птици, а във въздуха се носеше и ароматът на цветята. Всяка година в деня на пролетта таралежчето идваше на малкото хълмче до стария дъб и посрещаше първия слънчев лъч. Те бяха станали даже приятели, колкото и странно да звучи таралежче и слънчев лъч да са приятели. Слънчевият лъч не закъсня. Той се появи леко и бързо, погали нослето на таралежчето, надникна в очичките му, след това се заигра с бодлите му. Прошепна му нещо тихичко в ухото, което никой друг не чу, и полетя напред. Все пак имаше да обходи и да събуди още много треви, цветя, животни и да им съобщи новината. Пролетта е дошла.

Ужи остана още малко да се любува на пролетното слънце. Гледаше другите слънчеви лъчи, усещаше топлината им, радваше се на всичко, което го заобикаля. И колкото и да звучи невероятно – се опитваше да пее заедно с птиците. Да, таралежите не са добри певци, но Ужи, както разбрахте, не беше обикновено таралежче и сега то пееше. След като постоя така, окъпан от слънчевите лъчи, Ужи се обърна и тръгна да си търси закуска, като продължаваше да пее. Днес явно щеше да пее през целия ден. А след това трябваше да намери Рада и да й разкаже..

– Рада – извика то, всъщност не го извика, а го изпя – Рада, къде си?

Къртичето изпълзя щастлива от своя тунел. Толкова дълго беше чакала своя приятел и сега искаше да бъде по-дълго време с него. Таралежчето беше много развълнувано от настъпилата пролет. Ужи искаше да говори с часове за първия слънчев лъч. А освен това сега и пееше. Дори танцуваше, застанал до влажната къртичина. Къртичето слушаше с усмивка и неочаквано каза:

-О, колко е прекрасно. Искам и аз да го видя този слънчев лъч!- но после се стресна сама от думите, които изрече. Ужи спря своя танц, а после вдъхновен каза:

-Наистина ли? Ама разбира се. Как не съм се сетил досега. Ще отидем двамата, ще видиш колко е прекрасен!

-Но аз не мога – гласът на къртичето вече звучеше уплашено. – Не бива да се показвам на слънцето. Старите къртици ни предупреждават за него още след като се родим.

-Но той е толкова красив и пъстър. Можеш да видиш всички цветове, освен това е толкова мил и, и… и – Ужи дори не знаеш какво да каже. – Той е най-добрият. Нищо лошо не може да ти направи.

-Може да ми изгори муцунката и всички мустачета – Така ни казват старите къртици. И трябва да се пазим от него. Освен това, Ужи, забрави ли? Аз не виждам!

-Той е най-най-нежният лъч на света. Как може да ти изгори муцунката? Той само гали. Рада, искаш ли утре сутрин да отидем двамата? И ще го попитаме. Все пак той идва от слънцето, което е най-мъдрото, и ще ни посъветва какво да направим.

-Колко хубаво би било! Но може би ще ми трябва повече време, за да се подготвя.

Малко по-късно къртичето и таралежчето се разделиха. Всеки се зае със задачите и работата, която имаше за деня, но и двамата продължаваха да си мислят за разговора. Таралежчето беше вдъхновено, че може да покаже слънчевия лъч на Рада, а къртичето беше малко притеснено. Тя много искаше да се срещне със слънчевия лъч, но толкова пъти я бяха предупреждавали да не се показва извън дупката си и да се пази от опасното слънце. Накрая реши засега да не мисли за това. Все пак имаше много работа. Трябваше да прокопае доста дълги тунели, за да може да стигне до горния край на поляната, на място, което се огрява от първите слънчеви лъчи. Двамата приятели се събираха всеки ден и продължаваха да се смеят и да се радват. Дори полската мишка се появи няколко пъти на техните срещи.

Седмица по-късно Рада успя да прокопае тунел до мястото, на което можеше да се види първият слънчев лъч. Ужи беше много горд със своята приятелка. Тя беше толкова силна и смела!

Рада и УжиНа другата сутрин той застана рано-рано до къртичината и зачака. Първо се появи Рада. Беше в най-новата си премяна. Дори се беше опитала да изчисти лапичките си, с които копаеше тунелите си.

-Готова съм, Ужи – каза тихо тя.

-Чудесно. Той ще се появи след малко. – гласът на Ужи беше радостен. – Може да се покажеш отгоре.

Рада излезе от своя тунел, подуши въздуха и застана тихо. Птиците пееха от своите гнезда, чуваше се жужене на пчелички. Рада усещаше всяка промяна наоколо. Усети дори два червея, които минаваха край нейната дупка.

-Ей сега ще се появи – тихо прошепна Ужи.

-Какво желаеш, дете мое? – нещо топло близна носа на Рада и тя чу гласа на Слънчевия лъч.

-Искам да те видя, – прошепна малкото къртиче – но малко ме е страх. Направи ми очи, моля те!

-Очи имаш ти, дете – каза слънчевият глас нежно – но не виждат те. Сигурна ли си, че това искаш?

-Да, моля те. Направи ми очи – повтори Рада. – Ужи толкова ми е разказвал за теб, че искам да те видя.

-Така да бъде, дете мое. – благият глас на слънчевия лъч сякаш погали къртичето. Но трябва да излизаш всяка сутрин при мен. И ако си упорита и сигурна в своето желание, аз ще изпълня молбата ти. Ще събудя очите ти за нов живот. А сега се прибирай в твоята дупка.

-Благодаря ти – прошепна Рада – а сърцето й тупкаше толкова силно, че тя едва успяваше да си поеме въздух.

Рада изпълзя обратно в тунела. Ужи танцуваше и не можеше да скрие възторга си от своята приятелка. Тя беше толкова смела! Можеше да разказва на всички в гората за нея.

Малко по-късно дълбоко в своя тунел къртичето успя да се успокои. Нищо лошо не се беше случило. Нито мустачките й, нито муцунката й бяха пострадали. Слънцето се оказа много нежно и внимателно. Защо ли толкова много я плашеха като малка с неговия огън? Но това вече нямаше значение. Сега тя имаше нова цел, която я изпълваше с радост.

От този ден нататък всяка сутрин Рада излизаше и заставаше пред своите тунели и обръщаше главата си към топлината. Тя не виждаше откъде идва слънчевият лъч, но можеше да усети неговата мека топлина. Слънчевият лъч идваше, галеше очите й и се взираше внимателно в тях. Влизаше внимателно навътре и събуждаше за живот всяка клетка. А когато клетката се събудеше тя започваше да свети и малко по малко в очите на къртичето се появяваше светлина. Уви, това ставаше бавно, много по-бавно от колкото на Ужи му се искаше. Рада обаче изобщо не бързаше. Тя беше спокойна, вярваше на слънчевия лъч и чакаше търпеливо.

Ако в ранна сутрин забележите къртиче, което е излязло от своята къртичина и стои с глава, обърната към изгряващото слънце, да знаете, че това е Рада. Или някое от нейните деца. И слънчевият лъч идва винаги, защото той беше обещал на Рада. А когато един слънчев лъч обещае нещо, той винаги го изпълнява.


„Къртичето и слънцето“ е част от книгата  Александър Стойчев – „Приказките на бялото кокиче“. Как е сътворена тази и останалите приказки, може да прочетете тук.