На фокус
 
Обучение по слънчева педагогика в Арбанаси, втори семестър
Годината ще е добра за всички
Следваща
КЪСМЕТ
Обучение по слънчева педагогика в Арбанаси, втори семестър
Предишна

Очите на Земята

Имало едно време, когато и на Земята ѝ се е случило да заплаче… от радост. Какво и как е станало, ще разберете  в приказката на Сашко (учител в детска школа „Бялото кокиче“ и училище „Изгрев“)

Snimka_Ochite na Zemiata

 

Слънчевите лъчи огряха долината и планината. Небето беше чисто. Цялата природа беше оцветена в безброй цветни есенни дрешки. В гората се чуваха птичи песни, които известяваха приближаването на хора. На пътечката се показаха дядо Петьо и малкият Сашко, които вървяха нагоре към планинския връх. Седнаха да си починат до езерото, да пийнат вода и да се полюбуват на красивата картина, която се беше разстлала пред очите им.

-Дядо, а кой е направил езерата? – попита малкото момченце

-Това се случило много отдавна, чедо – проговори дядото – малко след като Бог създал Космоса. Първо създал космическото пространство. След него сътворил звездите, после планетите, вложил във всички тях Живота и ги завъртял в безкраен космически танц. Дал им сили да могат да се движат и сами да решават с кого да се съберат, накъде да пътуват, какви неща да научават и т.н.

Земята, която била още съвсем млада, в своето движение попаднала в една изключително студена зона на Космоса. Сигурно това било най-студеното място в целият космос. Скоро замръзнала цялата планета. Тя се опитала да се движи, да се завърти, да се приближи до някоя звезда, но студът толкова здраво бил стегнал тялото й, че тя не можела да се помръдне. Дори не можела да извика за помощ. Постепенно той започнал да прониква все по-дълбоко и по-дълбоко. Още малко и щял да смрази нейното живо огнено сърце. Тя събрала всичките си останали сили и изпратила една малка мисъл за помощ към Млечния път – така наричали едно от огромните звездни семейства.

„Моля ви, звездички, всички братя и сестрички. Помогнете ми сега от студа да се спася и живота-топлина в мен да съхраня”

Всички звезди веднага чули нейния зов и започнали да изпращат огнени светлинни лъчи към тялото й. Но пътят бил много дълъг, защото земята се била озовала в един далечен край на космическото пространство. Докато стигнат до нея лъчите, тя вече била нацяло замлъкнала и почти замръзнала. Лъчите устремено навлезли в това мразовито място. Започнали да докосват тялото на земята, пробивали с огнените си очи и ръце ледената броня и постепенно започнали да възвръщат нейната топлина. Скоро земята се пробудила от студения сън, в който била изпаднала. Възвърнала се способността й да се движи и тя се отдалечила от студената зона.

Малко по-късно, когато отворила очи, видяла колко внимателно я гледат всички звезди от млечния път – нейното голямо семейство. Всички били готови да продължат да помагат, ако има нужда. От радост очите й се замъглили и… нещо ново се появило в тях. Сълзи потекли за първи път от очите на Земята. Тя не знаела от къде идват те, но от нейните недра продължавали да извират сълзи, сълзи. Целият студ, който бил обвил земята сега се превръщал във вода. Сълзите извирали, събирали се и образували езера. Скоро по нейните склонове вече се стичали бистри ручейчета. А всяко езеро и извор били свързани с някоя звезда от небесния свод, с тези, които помогнали на малката планета земя в онзи труден за нея момент. И всяка капка, която изтича от нея, е благодарност към по-големите й сестрици-звездици, за това че спасили живота, който Бог е вложил в нея.

Така от Светлината на звездите, които стоплили студът, се появила водата на земята, изворите, езерата и реките, и живота продължил да тече. – каза дядо Петьо и с усмивка добави – А и ние е време да продължаваме, че дълъг път ни чака.

 

Приказката е част от книгата „Приказките на Бялото кокиче“